От 17 декември миналата година, когато Министерският съвет прие актуализираната стратегия за съдебната реформа, до днес не е спряло говоренето по въпроса, но колкото повече то се мултиплицира, сякаш още толкова се комплицира до степен, че все по-трудно се ориентираме какво всъщност се случва и ни кара да се питаме каква реформа реално правим – такава каквато можем или такава, каквато Европа очаква? Г-жо Кунева, каква реформа правим?
Необходимо е да изберем компас – да знаем кое е това, което определя посоката - дали сме напреднали, дали стоим на едно място или се връщаме назад. Системите, примерно, на една Великобритания и на една Франция са абсолютно различни, но те имат една своя отлика и то е, че, в тези системи, успява да се гарантира независимостта на съдиите и най-важното, след като те независимо съдят, да раздават такова правосъдие, такива присъди и такива решения, каквито са описани в законите, всички да бъдат съдени еднакво и хората да имат чувство за това, че справедливостта пред правната система възтържествува. Без да искам да слагам излишна романтична нотка в нашия много практически разговор, но някога във възникването си още правото има едно чудесно определение, че правото е изкуство на справедливостта и доброто. Как се постига в различните правни системи наистина е национална задача. И тук едни държави успяват да напредват и да променят своите правни системи според очакванията на хората, а други – не. В коя категория е България? За да разберем, трябва да питаме не Европа, а българските граждани. Искам да отворя една скоба и да ви кажа как се пишат докладите на Европейската комисия? Те не се пишат в един затворен кабинет. Първо има много индикации от български икономически партньори, от европейски икономически партньори за това дали правосъдието работи за икономиката. Второ, има безкрайно много разговори с български граждани, с проучване на общественото мнение. И в последна сметка резултата от това дали са извършени престъпления, дали са разкрити и дали хората, които са ги извършили, са осъдени. Не е нещо, което е невиждано и важи само за България. Подчертавам, че идеята, че Европа ще ни каже как да си направим правната система, не е правилна. В докладите се записва това, от което самите ние се оплакваме, но след като самите ние сме се оплакали и сме казали, че тези неща не вървят, се очаква ние да намерим решение за тях. Европа може само да ни помогне - Европейската комисия, страните-членки. Административно-процесуалният кодекс беше писан с австрийско участие, Наказателният кодекс – с испанско и така нататък. Това е възможно, но линията, посоката, разбирателството вътре в нашата страна за посоката я взимаме само и единствено ние. В последна сметка българската съдебна система се оказа тест за зрялост.
Какъв е компасът, обаче, от който поглеждаме и защо някак станахме свидетели на факта, че се смени тонът през последните седмици и месеци?
И смяната на този тон от опит да се постигне разбирателство през силно противопоставяне, в последните дни забелязвам отново такава посока, от което аз съм много доволна. Много дълго съветвах всички и се опитвах да събера на една маса и главния прокурор, и председателя на Върховния касационен съд, и министъра на правосъдието, и по моя покана специално бяха гости на групата на Реформаторския блок. Нека там да се изяснят всички неща, нека там да се посрещнат всички критики, но дори и да има страни, които са несъгласни една с друга, трябва да се уважават институциите, включително и тази на главния прокурор, трябва да се търси съгласие и когато това съгласие не е намерено, да не се отива към обиди, защото това блокира системата и после има връщане назад. Най-лошото в едни преговори е да не знаеш докъде си стигнал, т.е. да има една крачка напред и след това много крачки назад.
Госпожо вицепремиер, имате ли впечатлението, усещането, че тонът е намерен, че всичко все още не е някаква игра, не е някаква симулация, не е някакъв вариант на симпатичен разговор и за Достоевски? Цитирам новина от днес.
Ще ми се да вярвам, но ми трябва малко повече време. Никога не бих била против едни позитивни стъпки, за да се намерим решение. Напротив, аз призовавам от първия момент – спокойно, говорете, вижте какво е възможно да се случи сега, нека да положим основите. Ако не можем да изградим в рамките на един месец цялата къща, нека сложим здрави основи и да градим етаж по етаж. Въпросът е да не се връщаме в посоката. За съжаление, говоренето раздели на добри и лоши, на такива, които подкрепят и които каквото и да кажат: „Абе, дайте да помислим, почакайте“, се оказват абсолютно изхвърлени от диалога, и в последна сметка това, което видяхме през последните дни беше истинска криза. Аз се радвам, че министър-председателят, както и трябваше да направи, се намеси и действително, ако не беше тази решителна намеса, може би нямаше да се върнат около масата на преговорите хората. Уверявам ви, че един доклад на Европейската комисия не може да произведе консенсус. Консенсус можем да произведем само и единствено ние.
Кои са добрите и кои са лошите?
Това е един абсурден въпрос, ако си гледаме сериозно работата. Всеки има право да каже какво е мнението му, ако не успее да го докаже, ако не успее да убеди другите, тогава мнение остава самотно. То не успява да срещне подкрепа и се събираме около така наречения най-малък общ знаменател. Не знам защо обаче, в България това е едва ли не обидна квалификация. Погледнете какво става в съседна Гърция. Всъщност провалът на преговорите, беше провал на характерите и на реакциите.
Госпожо вицепремиер, защо по тази съдебна реформа не се спори с професионални аргументи, а повече се набляга на емоциите и в известна степен на конспиративните теории?
Защото така е по-лесно. Така е по-лесно за хора, които не искат да влязат в дълбочина, които, така, акцентират само върху политическата конюнктура и за които и съдебната реформа в последна сметка е някакъв вид конюнктура. Необходимо е да гледаме професионално на това какво трябва да прави българският съд, за да може нещата в България да вървят гладко. Тук ще дам няколко примера – гладко означава, ако някой е заплашил бизнеса ти, да можеш да се защитиш пред съда, ако някой се опитва да открадне марката с която работиш, да знаеш, че имаш последна защита в съда. Аз говоря за гражданското право, административното – произволът понякога на администрацията на един кмет, на едно неправилно решение на Общинския съвет – всичко това чака съдът. Разбира се, че съдът трябва да е независим, за да може това нещо да се случи, но без да има добър инструментариум и без да има добър процес – начинът, по който това да се направи, няма да имаме резултати. Даже няма да говорим за такива проблеми като битовата престъпност, например, като охраната на имуществото и на живота на хората. Не става с магическа пръчка постигането на успех. Разбира се, че прокуратурата има своята роля в това, но ако не погледнем нещата през разкриването на престъплението и тяхното разследване, което става от органите на МВР, и там където има следствие за най-високите престъпления, с най-висок интерес, ако след това няма годни материали, които да се обработят и да се приключи делото така, че прокуратурата да го представи тежко пред съда и той да вземе своето решение - нищо няма да правим. Ще се въртим само в един и същи порочен кръг. Всяка брънка от тази система трябва да работи. Аз бях много доволна, когато последният доклад, който беше през февруари, отбеляза, че българската прокуратура напредва. Сега това, което поне чета по медиите, има някакви критика, че не са изпълнили плана, който са представили за действие. Още през следващата седмица аз ще проуча този въпрос, ще се опитам да помогна дали наистина е въпрос на комуникация или нещо трябва да се направи, за да се стигне до изпълнение на плана, но ние трябва да затвърждаваме добрия пример. Ако е прокуратурата, нека съдът да стигне същите добри оценки, каквито имаше в миналия доклад, каквито имаше за прокуратурата, а не да дърпаме надолу институциите, за да бъдем всички еднакво неспособни.